Село Коньово и дядо Влайчо – място, осветено от доброта

Сред Тракийската низина, където времето тече бавно и земята пази стъпките на поколения, се намира село Коньово. На пръв поглед – обикновено село, но тук, зад обикновения селски живот се пази дълбока духовна памет. Село Коньово не е туристическа атракция. То е място за вътрешно спиране. А „Домът на доброто“ не е музей – той е врата. 

Всичко това защото тук се е родил и живял един от най-обичаните и почитани български пророци – дядо Влайчо. За мнозина той е просто име от едно отминало време. За други – светец, който не е канонизиран, но е обичан от народа. А за онези, които са стъпвали в Коньово, всичко това се усеща с кожата – като тиха, невидима сила, която обгръща и променя.

Детство и ранен дар

Влайчо Жечев се ражда на големия християнски празник Успение Богородично – 15 август 1894 г. в село Коньово. Майка му е известна в селото като жена с отворено съзнание към невидимите светове. Когато малкият Влайчо започва да вижда сенки и духове, тя не се стряска, а ги отпъжда с молитви. Но той остава сам, когато е едва 6-годишен. Майка му, на смъртния си одър, посочва иконата на Христос и казва: „На него те оставям. Върви по неговия път.“ Това пророческо изпращане бележи живота му завинаги.

Още на 10-годишна възраст Влайчо получава първото си видение – вижда сцена на война, докато пасял воловете. Връща се в селото и разказва на възрастните какво е видял, но те не му вярват. Година по-късно избухва Балканската война и местните започват да го гледат с други очи. Това е началото на неговата известност като пророк.

Мълчаливият лечител на фронта

През 1916 г. Влайчо отива като доброволец на фронта по време на Първата световна война. Там отказва да носи оръжие – не може да стреля по хора. Командирите му решават да го изпратят в тила, където да готви и да пренася храна. Зачисляват му и полковото магаре, но Влайчо, щадейки животното, носи храната сам. Още на бойното поле пророкува – казва кой ще се върне жив и кой няма да преживее войната.

След войната се връща в Коньово и започва да приема хора. Способностите му вече са известни из цялата страна. Дългата коса и брада, които си пуска на 22-23 години, го правят да прилича на Христос. Хората започват да го наричат „Чичо Влайчо“, а към 28-ата му година вече уважително го наричат „Дядо Влайчо“.

Бракът, който не се случва

Въпреки че е избрал живота на отшелник, Влайчо се жени. Втората му майка – доведената съпруга на баща му – настоява да го задоми и намира подходяща девойка – Йорданка, от заможно семейство. Организира се голяма сватба, но веднага след ритуала, пред дома им започват да се събират отново хора, търсещи помощ. Влайчо излиза при тях и започва да ги привиква по име – без да ги познава. По това време и забелязва сред тълпата офицер, който идва със скрита надежда да види Йорданка – неговата тайна любов. Влайчо предусеща какво става. 

Когато остават насаме с младоженката, той й казва: „Ако искаш да живеем като брат и сестра – остани. Ако искаш друго, върви си – няма да ти се сърдя.“ Тя избира второто. Така Влайчо поема пътя на безбрачието и безусловното служене.

Дарбата се отключва напълно

През 1920 г. Влайчо преживява тежко боледуване, по време на което духът му се пренася в бяла мраморна зала. Там вижда апостолите, които говорят, че ще го върнат на Земята, за да продължи делото си. Избират му закрилник – свети Стефан. Това събитие бележи най-силното пробуждане на неговата дарба. Започва да вижда не само миналото и бъдещето, но и скритите причини за болести и човешки страдания.

Срещата с Петър Дънов и мисията сред хората

През 30-те години на ХХ век Влайчо се среща с Петър Дънов – Учителя на Бялото братство. Въпреки че дълго време не отива на „Изгрева“, обикаля цяла България и помага на последователите. Дънов го посреща с думите: „Много късно дойдохте.“ Влайчо отвръща: „Учителят скоро ще си отиде.“ И така и става – същата година Дънов напуска този свят.

Срещата с цар Борис III 

Когато е на 43 години, дядо Влайчо е потърсен от българския цар Борис Трети. През месец юни 1937 г. на царица Йоанна предстои да роди второто си дете. Негово величество е силно заинтересуван дали на бял свят ще се появи мъжка рожба, наследник. Цар Борис, който не обича останалите да знаят за личните му проблеми, тръгва със своя адютант за село Коньово. Поводът е, че желае да присъства на сватба, за да дари младоженците. Царят действително благославя младо семейство и им дарява 30 жълтици. После той се среща с дядо Влайчо. Царят го пита дали ще има мъжка рожба. Откровен до болка, дядо Влайчо му казва: „Ще бъде син, но няма да има церство, в което да царува“. Става дума за Симеон Втори Сакскобургготски.

Гоненията от комунистите

След 9 септември 1944 г. Дядо Влайчо е обвинен в „царски предсказател“, въпреки че преди това е помагал на дейци от съпротивата, включително Тодор Павлов и Стою Неделчев (Чочоолу). Въпреки заслугите му, новата власт започва серия от обиски, разпити, заплахи. Началникът на милицията в Нова Загора прави експеримент – пише цифри на цигарена кутия и кара Влайчо да ги познае. Ясновидецът ги назовава точно. Милиционерът изпсува и си тръгва, но гоненията не спират.

Влайчо е изпратен в Перник, работи в мините, след това е интерниран в Бобов дол. Накрая попада в страшния лагер в Белене. След години на страдания, властта го оставя на мира, но продължава да го наблюдава.

През 60-те години в. „Работническо дело“ организира конкурс за ясновидци. Влайчо печели първото място. Ванга остава втора. Това го прави неудобен дори за новите властимащи.

Последните години и пророчествата за бъдещето

През последните години от живота си Дядо Влайчо продължава да приема хора и да помага. Говори се, че Людмила Живкова го посещава лично, за да пита за съдбата на семейството си.

След среща с него, обаче, тя се отдръпва, защото Дядо Влайчо не предсказва хубави неща за нея и Тодор Живков, той назовава дори предателството, което очаква Живков.

Още по-невероятното е, че познава смяната на тоталитарния режим, както и какво ще дойде след това – свободата, екологичните проблеми, модата, която се нарича унисекс и др.

Много малко се знае за изключителния живот на Дядо Влайчо – писал е есета, разкази. Живял е като аскет, без да се поблазни от нито едно земно изкушение. Той умира на 87 годишна възраст, само няколко месеца преди Людмила Живкова. 

„Домът на доброто“ – не дом, а обещание

Днес в Коньово се намира мемориалният комплекс „Домът на доброто“. Това не е родната му къща, както често се предполага, а парк с параклис, където са преместени тленните му останки. Създаден е с дарения и доброволен труд, като израз на признателността на хиляди българи.

Тук има място за молитва, тишина и размисъл. Под сенките на дърветата се чува пеенето на птици и стъпките на поклонници. До параклиса са изложени негови вещи – Библия, снимки, дрехи. Хората оставят писма, цветя, лични молби.

Чудеса след смъртта

 Чудесата, свързани с него, не спират. Свидетелства за необясними изцеления се появяват отново и отново. Хора разказват, че болките им отшумели след посещение в мемориалния комплекс. Жена с тежки ставни проблеми оставила бастуна си там – и си тръгнала без него. Мъж със слухов апарат усетил облекчение още при първото влизане.

Двойки, които не могли да заченат, след молитва при саркофага на дядо Влайчо се сдобиват с рожба. Някои го наричат съвпадение, други – чудо. Но едно е сигурно – вярата в неговата сила е жива. И често тя е по-силна от всички обяснения.

Кураторка на комплекса споделя,че няколко сутрини поред заварвала леглото в стаята му с ясно изразена вдлъбнатина – сякаш някой е седял там. Музеят бил заключен всяка вечер. Това преживяване тя приема не като страх, а като знак – че дядо Влайчо още е там.

Силата на незабележимото

Дядо Влайчо не е канонизиран. Няма и нужда. Светостта му не идва от институции, а от живота му – скромен, тих, посветен. Той не е строил храмове, но е писал есета и спомени. Оставил е обаче нещо по-трайно – доверие. Онези, които са го гледали в очите, говорят за поглед, който „вижда през тебе, но не те осъжда“.

Неговото влияние не е само духовно. То е човешко. Във време на страх, безпътица и политически репресии, той останал ясен, прям и неподкупен. Не тръгнал по партийна линия, не се продал. Избрал най-трудното – да остане чист.

Защо хората още отиват там?

Може би защото в свят, пълен със съмнение, дядо Влайчо дава пример, че има и друго. Че има хора, които не искат нищо, освен да помогнат. Че духовното не е далечно, а живее в малките села, в обикновените стаи, в съвсем човешки думи като „Ела, поседни.“

🕯️ Паметта на един последовател

В мемориалния комплекс „Домът на доброто“ в село Коньово, редом до саркофага на пророка на народа Дядо Влайчо, почива и  прахът на кмета Николай Грозев – човек, чиято вяра в доброто го направи жив съвременник на една свята мисия. Той не просто управляваше община Нова Загора – той съгради храм на паметта, място на светлина и надежда, което да съхрани завинаги делото на Влайчо Жечев. Грозев вложи сърцето си в създаването на този духовен център, превърнал се в символ на безкористната помощ, на човешката добрина и на вечната връзка между светлината и хората. Смъртта му, малко след откриването на комплекса и точно на Великден, деня на Възкресението, бе приета не като край, а като духовен знак – че той се е присъединил към добрите сили, които пазят България. И както Дядо Влайчо някога каза: „Някои души не си отиват, а остават в светлината, за да ни напомнят какво е да живееш за другите.“

 „Домът на доброто“ е и място, където някои влизат със страх, други с надежда, но почти всички си тръгват по-тихи. И по-светли.

Ако пътят те отведе към Нова Загора, не подминавай Коньово. Не заради чудесата, не заради историята. А за да усетиш онази тишина, която не звучи като празнота, а като покана. За доверие. За доброта. За нещо по-истинско.